Личен поглед към заучената безпомощност и пътя обратно към действие.
Теорията за заучената безпомощност, разработена от Мартин Селигман, описва как повтарящият се опит от неконтролируеми негативни ситуации води до отказ от действие, дори когато впоследствие съществува реална възможност за изход.
В класическия експеримент част от животните (кучета) са поставени в условия на неприятен стимул (електрически шок), който не могат да контролират или прекратят. По-късно, когато им е дадена лесна възможност да избегнат стимула, те не предприемат действие, а остават пасивни.
Този опит води до формиране на очакване, че поведението няма влияние върху резултата. С времето това се превръща в устойчив когнитивен модел: „нищо, което правя, няма значение“.
Ключовият механизъм не е самото страдание, а липсата на контрол, която води до:
- поведенческа пасивност
- когнитивен песимизъм
- емоционално отдръпване
При хората този модел е свързан с депресивни състояния, ниска мотивация и усещане за безсилие. Значима роля има обяснителният стил – начинът, по който човек интерпретира преживяванията си (като лични, трайни и всеобхватни или като временни и специфични).
Заучената безпомощност не е липса на способности, а научено убеждение за липса на влияние, което подлежи на промяна чрез възстановяване на усещането за контрол и нов опит.
Защитни механизми при заучена безпомощност
- Рационализация
„Сега не е моментът“, „няма смисъл да бързам“ – логично обяснение, което прикрива отказа от действие. - Минимизиране
Обезценяване на възможността или желанието: „не е толкова важно“, „може и без това“. - Избягване
Отлагане, разсейване, пренасочване към по-лесни задачи – не защото няма време, а защото има вътрешно напрежение. - Пасивна адаптация
Приспособяване към неудовлетворяваща ситуация вместо опит за промяна: „така е по-лесно“, „свиква се“. - Външен локус на контрол
Приписване на причините извън себе си: обстоятелства, други хора, „системата“. - Когнитивно стесняване
Трудност да се виждат алтернативи и решения – мисленето става „тунелно“. - Емоционално отдръпване
Намаляване на ангажираността, за да се избегне разочарование или провал.
Общото между тях е:
че не са „слабост“, а адаптивен опит за защита, който в краткосрочен план намалява напрежението, но в дългосрочен поддържа усещането за безсилие и затваря достъпа до действие и промяна.
Сега ще споделя моя личен опит и разсъждения по темата, с основната идея, ако някой от вас разпознае този модел, да се опита да си помогне сам, да проведе кратък, ефективен разговор със самия себе си, като включи себерефлексия (самонаблюдение).
Стана ясно, че терминът „заучена безпомощност“ е въведен от Мартин Селигман.
Той описва състояние, в което човек спира да действа, не защото няма възможности, а защото е научил, че усилията му не променят нищо.
Сега ще включа още един учен, писател, лектор – Стивън Кови…
Той от своя страна, говори за нещо привидно различно, но дълбоко свързано – разликата между това да живеем в зоната на тревогите и това да действаме в зоната на контрол.
Когато сме в заучена безпомощност, вниманието естествено се измества към всичко, което не зависи от нас – обстоятелства, други хора, несигурност.
Това е зоната на тревогите. Но често тя е и зона на защита – място, в което умът ни пази от ново разочарование, като ни държи далеч от действие.
Начинът, по който виждаме ситуацията, често ни изглежда напълно реалистичен. Само че се оказва – форма на защита.
Рационализираме. Отлагаме. Минимизираме.
Не поради липса на възможност за действие в зоната ни на контрол, (да действаме върху това, което зависи от нас), а защото се включва защитен механизъм, който опирайки се на натрупания опит, ни убеждава, че усилието е безсмислено. Активира се един коварен механизъм, който ни склонява през всички предишни опити – че усилието може да не доведе до резултат.
Тези реакции на защита не са слабост, а адаптивен опит да ни предпазят, който в краткосрочен план намалява напрежението, но в дългосрочен поддържа усещането за безсилие и закрепва убеждението, че усилието (старанието, действието) е безсмислено.
Ще ви дам ключов финал на една моя лична история, житейско предизвикателство, като ви спестя фактите, но ви уверя, че преживях състоянията, които се опитах да опиша. Важно е да отбележа, че с помощта на саморефлексия, самоанализа, книги и научни теории, бях провокирана да разсъждавам върху собственото си поведение и да стигна до истина, която беше под носа ми през цялото време. Четено, чувано, казвано по различен начин, но неосмислено до онзи момент, в който стигнах до истината.
Тогава дойде моят въпрос към самата мен:
Къде са мислите ми в момента –
в това, което не контролирам
или в онова, върху което все още имам влияние?
Често най-реалистичната и задвижваща стъпка е да признаем безпомощността си в една част от ситуацията, за да си върнем силата в друга.
Така започвам да се движа…
не променям всичко, а това, което е възможно сега, за да мога да продължа напред.