Ретрофлексията рядко изглежда драматична. Тя се проявява в привидно обикновени ситуации, в които замълчаваме, преглъщаме или обръщаме гнева и болката срещу себе си.
Вижте дали ще разпознаете този механизъм в някой от следващите примери.
Пример 1: В социална среда
„Само да не създавам проблеми“
Петър чака повече от час за уговорена среща. Човекът отсреща пристига без извинение и започва разговора така, сякаш нищо не се е случило.
Първата реакция на Петър е:
„Това не е уважително. Искам да кажа, че ме подразни.“
Но вместо това той се усмихва и казва:
„Няма проблем.“
На път за вкъщи вече не мисли колко неуважително е било отношението към него.
Мисли си:
„Защо пак не казах нищо? Все позволявам да ме пренебрегват. Никога няма да се науча да защитавам себе си.“
Гневът към другия постепенно се превръща в обвинение към самия него.
Какво говори това за човека?
Когато ретрофлексията се превърне в навик, човек постепенно започва да вярва, че неговите чувства са неудобни, опасни или неприемливи. Затова вместо да ги сподели, ги насочва към себе си. Така се появяват самокритиката, чувството за вина и убеждението, че проблемът винаги е в него.
Ето още няколко варианта, за да стане още по-ясно. За да се припознаете по-лесно и промените модела.
Пример 2: В семейството
„Пак замълчах“
Мария е приготвила празничната вечеря. Цял ден е готвила и подреждала. Когато семейството сяда на масата, съпругът ѝ казва:
– Добре е… но майка ми правеше сармите по-вкусни.
В първия момент Мария усеща как се надига гняв:
„Това беше обидно. Имам право да му кажа, че думите му ме нараниха.“
Но вместо това…
Тя се усмихва, прибира чиниите и казва:
„Да, сигурно си прав.“
По-късно остава сама в кухнята и мислите започват:
„Никога не съм достатъчно добра. Все нещо не ми достига. Защо изобщо се старая?“
Гневът към съпруга постепенно се превръща в обвинение към самата нея.
Пример 3: На работа
„Ще го преглътна“
Иван предлага добра идея на работна среща. Никой не обръща внимание. След десет минути колега повтаря почти същото предложение, а всички го поздравяват.
Първата реакция на Иван е:
„Това беше моя идея. Трябва да го кажа.“
Но вместо това…
Той замълчава.
В края на деня вече не мисли за колегата, а за себе си:
„Явно не умея да се представям. Никой не ме уважава. Аз съм виновен.“
Пример 4: Родител и дете
„Не плачи“
Малко момче пада на площадката и започва да плаче.
Бащата му казва:
„Стига си ревал! Големите момчета не плачат.“
Детето спира сълзите.
Болката му не е преминала, наред с физическата болка, то преживява още по-силно невидимо и разкъсващо страдание причинено от човекът, който гарантира сигурност и защита в неговия живот. Така детето постепенно научава, че чувствата му не са добре дошли.
След години вече не плаче пред никого.
Когато страда, стиска зъби, обвинява себе си, а напрежението остава в тялото.
Пример 5: В приятелството
„Няма нищо“
Елена разбира, че близките ѝ приятели са излезли без нея.
Първата ѝ реакция е:
„Боли ме. Искам да ги попитам защо не ме поканиха.“
Но когато те казват:
„Нищо лично.“
Тя отговаря:
„Няма проблем.“
По пътя към дома вече не се ядосва на тях.
Ядосва се на себе си:
„Явно не съм достатъчно интересна. Нормално е да не ме търсят.“
Тези примери са универсални, лесно разпознаваеми и показват много ясно как:
- първоначално гневът е насочен към реалната ситуация;
- след това човекът го потиска;
- накрая започва да атакува себе си.
Независимо дали се случват в семейството, на работа, в приятелството или в партньорските отношения, всички тези ситуации следват един и същ психологически механизъм:
Когато този механизъм се повтаря години наред, той постепенно се превръща в автоматичен начин на реагиране. Човек вече не забелязва, че вместо да защити себе си или да постави граница, насочва недоволството към себе си. Оттук често започват хроничната самокритика, чувството за вина, потиснатият гняв и постепенното психично и физическо изтощение.
Този преход е същността на ретрофлексията.
Не е необходимо да познаваме психологическите теории, за да разпознаем този механизъм в собствения си живот. Достатъчно е да започнем да си задаваме въпроса: „Към кого всъщност са насочени чувствата ми – към другия или към самия мен?“
© Кр. Граматикова